Нашите деди са имали червени линии. А ние?

Ще запомня посещението на папата с две неща. Първо, с молитвата за мир, която беше организирана с него и заради него в центъра на София. И второ, с тези негови думи и акценти, които оставиха впечатление за предварително подготвена политическа мисия – той ни посъветва като народ и държава: „не затваряйте очите, сърцата и ръцете си за тези, които чукат на вашата врата“, тоест за имигрантите.

Това посещение отключва много съществени за нашата, българската, съдба въпроси.

Проблемът за мира и за нашето отношение към него.

От доста време в европейския въздух витае мирисът на война. Отношенията с Русия вместо да се успокояват, се нагнетяват . Говори се за създаване на нови военни бази на българска територия, за милитаризиране на Черно море, за вкарване в България на атомно оръжие. И е абсолютно странно, че тези немерения, тези сигнали не се обсъждат в публичното пространство.

Текат избори за европейски парламент, обсъждат се всякакви теми – за заплати, за фондове, за демография, но дума не се обелва за ролята на Европа в утвърждаването на мира на земята или казано обратно, за ролята на Европа в процеса на изостряне до червено на геополитическите напрежения.

Ние, българите, искаме ли траен мир в Европа и по света? И ако искаме, какво правим? Каним папата на софийски площад, за да се молим за мир?

Някой ще попита ли на висок глас, някой ще се разтревожи ли от тенденцията да се увеличава присъствието на НАТО в Черно море? Скоро на посещение у нас беше шефът на НАТО Столтенберг. Някой знае ли каква е била истинската цел на визитата му? Кои обществени среди знаят дали са постигани договорености и ако „да“ какви точно са тези договорености? Ние не знаем като общество какво се случва със сътрудничеството на България с НАТО. Знаем само какво ни каза Столтенберг: „България подкрепя 100% подхода на НАТО спрямо Русия“. Някой политик или общественик ще се наеме ли да разтълкува какво означават тези „100%“?

Ние не знаем ще има ли нови военни бази у нас. Не знаем дори кой в България е ангажиран с решения по тези въпроси – министерски съвет ли, президент ли, министерство на отбраната ли, Народно събрание ли?

Нека да допуснем, че НАТО и Русия влязат в горещ конфликт. Длъжни сме да правим такова допускане, защото то е реалистично и защото ние трябва да сме готови да формулираме своето поведение, ако то се случи.

Ако възникне такъв конфликт, България къде е в него? Заставаме мирно, козируваме и се бием срещу Русия? Участваме ли в този конфликт? И ако „да“, с какво участваме?

Този груб и рязък въпрос за бъдещето поставя ясен въпрос за настоящето. Днес ние какво правим в НАТО? Отстояваме ли в тази организация своя специфична, българска позиция? Ако попитате българския народ, той ще каже, че ние ясно трябва да заявим – България не може, не трябва и няма да участва във война с Русия. По ред исторически, културни и цивилизационни причини е пълен абсурд да накарате българско оръжие да стреля срещу руски войник.

България трябва да се ангажира активно с много по-силна и категорична позиция – тя трябва да се бори в НАТО срещу нейните необосновани страхове и войнствени намерения. Нищо, че е малка. Нищо, че е слаба. Нищо, че практически няма военни сили. Когато става дума за отстояване на цивилизационни позиции – няма малък, няма голям. Има смелост или слагачество. Има свободен дух или робска психика. И тук, на това място, трябва да си спомним за своите деди.Те са умирали и са били готови да убиват, за да защитят своите род, традиции, свобода, своята цивилизация. Правели са го дори тогава, когато са знаели, че съпротивата им е обречена.

Нашите деди са имали червени линии. А ние? Кои са нашите днешни червени линии? Какво влагаме в момента в думи като „отечество“, „традиции“, „семейство“? Кои са тези червени линии, които българското общество не е готово да премине, както е било по време и на турско робство и по време на византийско владичество? Тогава, когато българите в името на запазването на своя бит, култура, език, писменост и религия са въставали и саумирали, за да защитят своите идеали и своя начин на живот? Или ние днес се интересуваме единствено и само от хляба, от парите и от апартаментите?

Има съдбоносни въпроси, по които българския народ трябва да бъде питан. Въпросът за мира и войната, произтичащи от днешната конкретна геополитическа обстановка, е един от тях. Знаем, как подло от сферата на допустимите за референдум въпроси бяха изключени въпросите, произтичащи от международните ни договори, тоест свързани с външнополитическото поведение на страната ни.

Няма ли политическа сила, която да се бори за отпадане на това ограничение? Или всички политически сили са съгласни с него или са се примирили с него? Ако НАТО влезе в конфликт с Русия, наистина ли Народът няма да бъде питан какво е неговото мнение, неговите чувства, неговото цивилизационно възприятие?

И за втория въпрос, който произтича от основното послание на папата.

Голямото предизвикателство пред Европа е запалената Африка, която след няколко десетилетия ще стане над четири милиарда. Ами когато един – два процента от тези хора тръгнат към Европа, ние как ще отреагираме, как ги посрещаме? Как ги посрещаме духовно, как ги посрещаме културно или всичко е въпрос на социални помощи и на пари?

Автор: Николай Малинов / Русофили.бг

Читайте
новости: