Традиционната българска култура оживява в стария Златоград
Китното родопско градче Златоград е едно от малко останалите места в България, където човек може да се докосне до традиционната култура на българина и да „вкуси“ от нея. Само на хвърлей разстояние от пясъчните плажове на Гърция и на около 300 км от българската столица, Златоград ни предлага романтично и почти приказно връщане в миналотo.
В Златоград можем да се насладим на разходка из красивите калдъръмени улички, да пием кафе на пясък, да опитаме от традиционната кухня на родопчани или да се докоснем до уменията на сръчните занаятчии в техните работилници, които са част от етнографския ареален комплекс. Ножари, златари, сарачи, грънчари, абаджии… Всички те оформят днешния туристически облик на Златоград.
На специален интерес в етнографския комплекс на родопското градче се радва тъкачницата на Нина Чолакова. Възникнало преди около 10 000 години, тъкачеството е единственият начин за производство на дрехи в Европа до появата на първите фабрики за текстил през ХVIII-XIX в. Тъкаческата сръчност на българката се предавала от поколение на поколение в кръга на семейството, а с годините е доведена до съвършенство.
Тъкачката Нина Чолакова посреща всеки свой гост в дюкяна си в стария Златоград с широка усмивка и с готовност да разказва и показва. По професия Нина е счетоводител. Преди около 12 години обаче заедно със своя съпруга Николай, който е текстилен техник, решават да се посветят на древния занаят, като го представят на туристите. За разлика от съвременната текстилна индустрия, Нина работи с напълно естествени материали – казва ни самата тя и продължава:
„Целта ни е да покажем занаята, както са го правили нашите предци. Заради трудното намиране на памук, тук са работили предимно с вълна. Коприната също не била особено разпространена. Днес пък все по-трудно се намира истинска прежда. Ние доставяме нашата от предачницата в Сливен (Южна България), а от Казанлък идват памучните конци. Памукът държи тъканта стегната. Сега на младите като им кажеш, че тук се е правил плат за дрехи, те те гледат учудено. Мислят си, че тениската им, ей така, сама е дошла в магазина. И не ги влече това, а и не знам дали все още има специализирани училища".
„Преди време имахме училище и тъкачница, но те отдавна са затворени. За жалост, нямаме много последователи. А така занаятът постепенно ще отмре. По къщите вече никой не поддържа стан и не тъче. Няма и суровини, защото хората вече не отглеждат овце за вълна. Някога дори козината на козите се е използвала. От нея се е правил козякът, който се е поставял на земята и са спали на него. Той не просмуква влага и е труднозапалим. А нашите предци са спели на земята, върху пръст и кал, близо до огнището. Ямурлукът на овчаря също се е изработвал от козяк, за да бъде предпазван от дъждовете“.
Освен да показва на туристите какво представлява станът и как се работи с него, Нина прави различни изделия, които могат да влязат и във всекидневна употреба: възглавнички, терлици, кърпи, черги, торбички…
„На туристите са им интересни и ги купуват – обяснява Нина - А и напоследък се възражда интересът към старите обичаи. Хората започнаха да ходят по събори с носии и търсят нещо, в което да си сложат вещите, което и да подхожда на костюма им. Други си правят механи и търсят възглавнички за миндера или черга за пода. Няма нещо, което да се е застояло по рафтовете повече от седмица-две. Но то и физически няма как да смогнем с повече продукция. Метър черга, например, се изработва за три-четири часа". / БНР
новости:
